Излиза „Има такава държава“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ИМА ТАКАВА ДЪРЖАВА
Записки по българските рецесии
от
Тони Николов
Обем: 288 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2254-3
Очаквайте на 23 май!
За създателя и книгата
Тони Николов е мъдрец и публицист. Главен редактор на Портал Култура и на списание „ Култура “. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши филантропични науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен. От 2005 до 2009 година е основен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Оливие Клеман. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на книга с неиздадени ръкописи на Иван Хаджийски. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Автор на книгите „ Пропуканата България “ (2015), „ Българската алтернатива “ (2017), „ Спомнена София “ (2021) и „ Бленувана София “ (2022).
Нима е чудно, че българската политика затъна в „ спиралата на хаоса “? Историите на поредност „ български рецесии “ са нанизани на еднакъв безконечен конец, отвеждащ директно към пагубния избор сред Русия и Запада, довел до горестни крушения и сложни освестявания. И не на последно място – до необявената, само че към момента продължаваща, че даже и усилваща се с годините „ българска революция “, разпокъсала тялото на нацията на „ враждуващи племена “, възприемащи себе си на първо място като „ фили “ и „ фоби “.
Тони Николов
„ Има такава страна “
Откъс
Тя съществува такава, каквато е, разпъната сред географията и историята. Така е зародила, по този начин е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често отвън „ огромното време “ на континента, вписана в него посредством личната си микроистория: в непрекъснатото настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, отвън което – пет века в Османската империя – не се случва „ нищо “ (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „ мрачините стартират да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден “ (Петър Мутафчиев, „ Книга за българите “). С нежната вяра за възземане на България, което въпреки всичко идва, само че и с тревожното предусещане за някакво зло, като че ли просмукало се в груповото тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало съображение на остроумен мъдрец като Цветан Стоянов да забележи, че „ каквото е ситуацията ни в географията, такова е и в духа “ – мост сред два свята, който за жал не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, дори самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един подобен опит? Не ще ли е гибелен и за нас самите?
***
„ Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е това двукрако без перушина, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което поради парче самун е способно на всичко “, написа с болежка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е таман от неговата „ Оптимистична доктрина на българския народ “, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „ скептичен комплекс “, радикалното ни обезверение в самите нас като общественост. С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е по никакъв начин радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам разказват бездейност на духа, материална нерадост и липса на каквато и да е обществена предприемчивост, които са много обезсърчителни. И въпреки всичко общността я има, даже задрямала бездънен сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е образец за тази „ пробуда “, в която всеки взе участие – кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общественост, само че няма такава страна. Тя единствено мержелее в очакванията и упованията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, пристигнал „ под Балкана “ (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 година, с цел да интервюира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви по какъв начин в доста селища, които в Англия умерено биха били наречени градове, има смайващо бърз прогрес в образованието: „ от възхитителното начално обучение на безплатните селски учебни заведения до образованието на синовете на земевладелците и комерсиалните класи в Роберт лицей, което идва да покаже, че няма да липсват основи за локално самоуправление единствено в случай че се допусне свободно развиване на материалните и нравствените запаси на страната “. Колко през днешния ден бихме се зарадвали на една сходна оценка, когато образоваността на българчетата непрекъснато пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма – сред обособената персона и държавния ред. Особено при съществуването на стеснен икономически и финансов запас. Дилемата е разказана в детайли отново от Хаджийски: избира се власт, която основава ред, само че изникват проблеми, а и би трябвало да се заплащат налози. Става отвратително за всички. И още веднъж: „ Няма такава страна “.
Властта би трябвало да дава обещание на всекиго всичко, а не може да му го даде. А ръководство би трябвало да има, освен това като демонстрация на националната воля. Затуй то се „ обезпечава “ – къде с дребни облаги, къде с „ морално влияние “, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „ службогонци “), къде с тояги, къде с „ гасене на ламбите “ и замяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не „ даде “, опозицията ще „ обещае “. А там периметърът на популизма е извънредно по-широк.
„ Какво желае опозицията – пита Константин Иречек, различен остроумен наблюдаващ на нашенските нрави, – натурален отпор на полуобразования против европейския административен ред: неограничена независимост без налози, без монополи, без мита, без набори. “
Чудно ли е тогава за какво „ реформаторските държавни управления “ в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне съвсем ги няма. Че кой ще гласоподава за „ такива “? Пък и те постоянно са идвали на власт не по „ най-надлежния ред “. А след това – сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски съзнателно – той прави промени, само че основава голям безпорядък в страната, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „ български реформатори “ – на държавните управления на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са „ ликвидатори “ на българската страна, без значение от осъществените от тях действителни промени, довели до действителни и позитивни промени. Да не би таман по тази причина – съгласно някои – „ да няма такава страна “?
Ако перифразираме Пол Валери, страните също са смъртни, само че наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват даже когато големите им паметници (особено тези на тоталитарната държава) от дълго време тънат в съсипия или над тях е избуяла трева. Нали този нрав се е утаил в бита и логиката на психиката на един народ. Върху подобен обичай – такава просвета.
п редставя
ИМА ТАКАВА ДЪРЖАВА
Записки по българските рецесии
от
Тони Николов
Обем: 288 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2254-3
Очаквайте на 23 май!
За създателя и книгата
Тони Николов е мъдрец и публицист. Главен редактор на Портал Култура и на списание „ Култура “. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши филантропични науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за проучване на средновековната философия (S.I.E.P.M.) в Лувен. От 2005 до 2009 година е основен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, Оливие Клеман. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на книга с неиздадени ръкописи на Иван Хаджийски. Кавалер на Ордена за заслуги на Република Франция. Автор на книгите „ Пропуканата България “ (2015), „ Българската алтернатива “ (2017), „ Спомнена София “ (2021) и „ Бленувана София “ (2022).
Нима е чудно, че българската политика затъна в „ спиралата на хаоса “? Историите на поредност „ български рецесии “ са нанизани на еднакъв безконечен конец, отвеждащ директно към пагубния избор сред Русия и Запада, довел до горестни крушения и сложни освестявания. И не на последно място – до необявената, само че към момента продължаваща, че даже и усилваща се с годините „ българска революция “, разпокъсала тялото на нацията на „ враждуващи племена “, възприемащи себе си на първо място като „ фили “ и „ фоби “.
Тони Николов
„ Има такава страна “
Откъс
Тя съществува такава, каквато е, разпъната сред географията и историята. Така е зародила, по този начин е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често отвън „ огромното време “ на континента, вписана в него посредством личната си микроистория: в непрекъснатото настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, отвън което – пет века в Османската империя – не се случва „ нищо “ (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „ мрачините стартират да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден “ (Петър Мутафчиев, „ Книга за българите “). С нежната вяра за възземане на България, което въпреки всичко идва, само че и с тревожното предусещане за някакво зло, като че ли просмукало се в груповото тяло, дето все я тегли към размириците, към бездната. Усещане, дало съображение на остроумен мъдрец като Цветан Стоянов да забележи, че „ каквото е ситуацията ни в географията, такова е и в духа “ – мост сред два свята, който за жал не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, дори самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един подобен опит? Не ще ли е гибелен и за нас самите?
***
„ Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е това двукрако без перушина, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което поради парче самун е способно на всичко “, написа с болежка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е таман от неговата „ Оптимистична доктрина на българския народ “, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „ скептичен комплекс “, радикалното ни обезверение в самите нас като общественост. С тюхканията и вайканията ни, че от времената на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, че в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е по никакъв начин радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам разказват бездейност на духа, материална нерадост и липса на каквато и да е обществена предприемчивост, които са много обезсърчителни. И въпреки всичко общността я има, даже задрямала бездънен сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е образец за тази „ пробуда “, в която всеки взе участие – кой с каквото може и колкото му стигат силите.
Има такава общественост, само че няма такава страна. Тя единствено мержелее в очакванията и упованията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор, пристигнал „ под Балкана “ (според заглавието на едноименната му книга) през 1876 година, с цел да интервюира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви по какъв начин в доста селища, които в Англия умерено биха били наречени градове, има смайващо бърз прогрес в образованието: „ от възхитителното начално обучение на безплатните селски учебни заведения до образованието на синовете на земевладелците и комерсиалните класи в Роберт лицей, което идва да покаже, че няма да липсват основи за локално самоуправление единствено в случай че се допусне свободно развиване на материалните и нравствените запаси на страната “. Колко през днешния ден бихме се зарадвали на една сходна оценка, когато образоваността на българчетата непрекъснато пада в класациите.
***
Голяма и извечна е тази българска драма – сред обособената персона и държавния ред. Особено при съществуването на стеснен икономически и финансов запас. Дилемата е разказана в детайли отново от Хаджийски: избира се власт, която основава ред, само че изникват проблеми, а и би трябвало да се заплащат налози. Става отвратително за всички. И още веднъж: „ Няма такава страна “.
Властта би трябвало да дава обещание на всекиго всичко, а не може да му го даде. А ръководство би трябвало да има, освен това като демонстрация на националната воля. Затуй то се „ обезпечава “ – къде с дребни облаги, къде с „ морално влияние “, къде с раздаването на служби (описаните от Вазов „ службогонци “), къде с тояги, къде с „ гасене на ламбите “ и замяна на бюлетините. Избори по български.
Ако властта не „ даде “, опозицията ще „ обещае “. А там периметърът на популизма е извънредно по-широк.
„ Какво желае опозицията – пита Константин Иречек, различен остроумен наблюдаващ на нашенските нрави, – натурален отпор на полуобразования против европейския административен ред: неограничена независимост без налози, без монополи, без мита, без набори. “
Чудно ли е тогава за какво „ реформаторските държавни управления “ в България се броят на пръсти? Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Константин Стоилов, а сетне съвсем ги няма. Че кой ще гласоподава за „ такива “? Пък и те постоянно са идвали на власт не по „ най-надлежния ред “. А след това – сещам се само за Андрей Ляпчев и Георги Кьосеиванов, и комай няма други. Пропускам Стамболийски съзнателно – той прави промени, само че основава голям безпорядък в страната, замислена да бъде погълната от една оранжева партия. Съдбата на най-новите „ български реформатори “ – на държавните управления на Филип Димитров и Иван Костов или на президентския мандат на Петър Стоянов – е още по-незавидна. В интернет ще прочетете, че те са „ ликвидатори “ на българската страна, без значение от осъществените от тях действителни промени, довели до действителни и позитивни промени. Да не би таман по тази причина – съгласно някои – „ да няма такава страна “?
Ако перифразираме Пол Валери, страните също са смъртни, само че наследените от тях манталитети или ментални структури – не. Те са устойчиви и оцеляват даже когато големите им паметници (особено тези на тоталитарната държава) от дълго време тънат в съсипия или над тях е избуяла трева. Нали този нрав се е утаил в бита и логиката на психиката на един народ. Върху подобен обичай – такава просвета.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ